Ходех рано към седем сутринта в морската да карам колело. Тогава няма много хора, въздухът е рязък и всяко вдишване те кара да се чувстваш жив. Имах си и процедура: след обиколката на долна и горна алея, спирах на кортовете да си направя упражненията.
Дузина интересни движения, мой патент – лунна походка, контрашпагат, патешко ходене с въртене на главата, циганско колело без ръце, ректални вдишвания и орални издишвания в си минор и една трета задно салто. Това отваря чакри, избистря поглед и задвижва перисталтиката. Да, но когато си сам.
Цялата ми алтруистична новост в здравословния живот бе наблюдавана от нея. Защо използвам женски род ще разберете по-късно. Необяснимо къдраво същество с кубични форми седеше винаги на близката пейка, клатеше си къси пълнички крайници и ме гледаше.
Гледката му доставяше някакво неразбираемо за нашата цивилизация удоволствие. Винаги ръфаше вчерашна купешка баница и цвилеше през ноздри. Не използваше зъбите си за прерязване на хапката, а за откъсване на неравноделни парчета с отмятане на главата назад.
При определени мои движения, като например, когато правя сидхартабхаманадоманазирта (древно индийско упражнение, при което се удряш с крак в главата, докато се образува червена точка между веждите, с придобиването на опит точката се смалява), тогава тя спира да дъвче, разтваря паст и очи. След секунди избива в смях и остатъци от недосдъвкана храна се посипват в издутите ѝ пазви.
Обира ги кротко в шепа и изяжда, след като се успокоява. Всичко това адски ме нервира, аз съм човек извисен, а това подобие на нещо ме наблюдава и смущава душевния ми мир. Отидох и се обърнах с повдигната брада и ръка на гърдите към съществото:
– Вашето присъствие ме смущава. Има толкова много пейки, където можете да си консумирате недоопеченото си тесто, без да дразните уединението и медитацията ми!
– Ъ? Абе я си гледай работата, ще си седя където си искам. И си много тъп и съм ясна?
– Ясна? Вие сте… жена? Самка?
– Боже, какви идиоти само. Хайде чао! И съм ясна? – скочи от пейката и се затътри към нищото потрисайки недоволно грива.
На следващия ден и аз, и тя пак бяхме там. Правехме се, че не се забелязваме. Студът беше във въздуха, по пейките, в дърветата, в погледите ни, по баницата ѝ…
Нищо не се промени, дните си минаваха, аз си правех упражненията, тя се поотпусна, почна да се смее с глас, на два пъти се претъркули от пейката и един път се изпиша зад едно дърво, след което се показа ухилена, загащвайки се. Бяхме свикнали един с друг. Веднъж ѝ донесох кучешки бисквити, а тя ме цели с тях и сочейки ме с най-дългия си пръст.
Друг път ѝ напръсках баницата със зелен спрей (защото съм от „Черно Море”) и прекарах чудесни тридесет минути, в които гледах как бели боята и скимти. Трудно улових изрази „За пребиване си” и „… и съм ясна?”. Искрено ме забавляваше съществото, явно и аз нея. Тя дебелееше и последните дни трудно ѝ се виждаха очите.
Един ден просто изчезна. Аз пак си бях там. Направих си най-после на спокойствие всички упражнения. Никой не ме разсейваше, никой не ми грухтеше, не гризеше пейката в екстаз и не разпъваше няколкодневни ластични баници. Почувствах Нирвана. И Доорс.
Цели три дни бях така. После усетих празнота. Липсваше ми. Онзи трол с неустановен пол, онази пълна противоположност не само на моя вкус, но и на Микеланджело, на световното кино и мода, на еволюцията, на Вселената.
Два месеца по-късно, реших да сменя нещо, да открия нещо ново. Средата на кризисната възраст. Захвърлих колелото в мазата и обух ролери. С колата до морската градина, там се обувам в тези концлагерни вагонетки и към преизподнята. С такава неописуема лекота си съдрах якето и окървавих колената, че…. и тогава я видях.
Тя си беше на нашето място. Седеше си на пейката, но не махаше с крачка. Дъвчеше тъжно баница и до нея имаше бебешка количка. О, съществото е било бременно! Жидомасоните сигурно и до днес спорят дали е снесло яйце или се е опрасило, но това нямаше значение. Аз… се зарадвах.
Тя ме видя, явно и тя също се зарадва. Захапа баницата за да си освободи ръцете, стана и си ги избърса в якето. Аз пуснах шус с ролерите към нея. Ще се ръкуваме за първи път. Сцени от филмите „Контакт“, „Аватар“ и „Е. Т.“ примигнаха в ума ми. Срещи от третия вид! Но, забравих, че не мога да спирам с ролери. Скоростта се усилва, а аз не мога да спра.
– Бягай, не мога да спра! – заел гръцката буква пи крещя аз.
То хукна в гората. След секунда се сети, че е майка вече и се върна за количката и тръгна в галоп с нея, бутайки я. Студена пот ме изби. То бяга с поколението си, а аз ги следвам с бясна скорост. Усетих, че завивам леко надясно и извиках:
– Дай наляво, минавам отдясно.
Тя зави… надясно. аз пак след нея. Почна да квичи и да проклина нещо. Само бяло синьо райе и десетка на гърба я различаваха от Марадона в атака. И баницата в устата, разбира се. Беше време, в което не се мисли, а да действаш не може. Тя пое посока към моста към Морското казино, а аз се озорих да завъртя към моста на влюбените.
Усетих облекчение, че няма да ги блъсна. Бебето е спасено! Тя успя да спре количката и направи рязък завой надясно и хукна в моята посока. Стигна до моста на влюбените и се вкочани. И се обърна към мен, тъкмо връхлитах.
Последва сблъсък. Аз карам с каска и не ме заболя, но от приклякването се озовах очи в очи с нея. Чело в чело, брада в баница. От удара аз спрях, а тя направи задно кълбо на моста, от което баницата ѝ се откъсна от устата и падна в дерето.
Описвайки този бурен момент бих искал да намаля каданса, за да видите как гадното тесто излита нагоре, неортодоксалната ми непозната се отръсква от кълбото, поглежда ме с омраза, поглежда вече падащата баница, вдига дупе, коленца, изправя се и проследява със зеници като паници смисъла на живота ѝ.
Тя хукна към дерето, аз хукнах към морето. И повече не я видях. Дано е жива и здрава. И ясна!
