Пешеходци. Натиснах спирачките в последния момент. Нещо се удари в колелата, но не се усети прегазване. Стомахът ми се сви на топка, кръвното ми срита топката към мозъка, а тя с лек карамбол излезе през ушите. Не смеех да мръдна. Не смеех да сляза. Край! Убих човек!
Слизам. Нямаше как. Виждах се освиркан като убиец, с опропастен живот и почернени в траур непознати. Гледам – няма човек. Няма и животно. Нищо няма. Погледнах зад колата. Потърках чело и… Конфети, ръкопляскания. Потупвания по гърба. Ръкостискания. „СКРИТА КАМЕРА. “
– Ти беше жертва на Скрита камера!
– Ама… а, бе… хора… изкарахте ми акъла… вие нормални ли сте?
– Получаваш Авон за крака (ама се чете Ейвън).
– Крака се чете Ейвън? – поисках да ми потвърдят.
Връчиха ми и близалки, две туби масло за двутактов двигател, розови пантофи, корково клекало и…
– А, бе, вие сте луди. Не разбирате ли, че щях да получа инфаркт.
– Е, недей така бе… животът е шоу…
След хамалогията останах накичен като елха. Сложиха ми и две дъвки еъруейвс в ушите… да ми отпушели тесногръдието…
Стоях и ги гледах как се отдалечават. Гневът изнасили яростта в мен и се народиха един куп бесотии. Реших да си отмъстя. Хвърлих всички боклуци от мен. Влязох в колата и със свирене на гуми отцепих. Всичко стана толкова бързо, че вътрешното ми Аз не успя да се качи в колата. Но секунди по-късно то видя как се върнах и срам не срам си взех Авона за ейвъни… ами така де… в случай, че ми замиришат ейвъните.
Скрих се с колата зад ъгъла и зачаках. Проследих режисьора. Не беше трудно. Просто го хванах за шлифера и не го пуснах до тях. Все пак съм гледал шпионски филми. Той нещо се притесни от това, но на всяка реплика му отвръщах с „Дорбо урто!“ и се ухилвах.
– Престанете! Ще се обадя в полицията!
– Дорбо урто! Имаш ли GSM?
– Не е Ваша работа!
– Аз имам GSM!
На следващия ден му изрисувах колата със спрей. После спирах минувачите и ги питах дали му ходят на това ауди надписите „Дорбо урто!“ и „Измий ме!“. После купих 3 картона с яйца и дадох по 1 лев на хлапе в махалата за улучен режисьор. Те се нацупиха, защото не знаеха къде има режисьор. Пустата доброта моя – показах им. Масрафът ми излезе 38 лв. Той лежеше на земята, покрит с яйца. Натрошени.
– О, дооооорррррбо уррррто! Пачи ли са? Ако са пачи яйца и летят ниско – ша вали! – и мъдро врътнах дупе, а после и гръб и подходих да отстъпвам.
Имаше и още леки шеги. Написах му с морзови знаци на вратата текста на „Шампанско и сълзи“. Той през сълзи ме молеше да спра, а аз с шампанско отвън казвах… как какво? Естествено, че „дорбооо уртоо“. Накрая той каза:
– ОК! Разбрах! Сгрешихме… не е хубаво да се ебаваме с хората. Кажи какво искаш, за да спреш.
– Искам да ме снимаш за реклама. Снимал съм се за Дав (сапуна), за прах за пране…
– АБСУРД! Двоен абсурд! Абсурдн’т! Абдурдише зи бите нихт!
– Дорбо урто?
– ОК! ОК! ОК! Само спри с това дорбо морбо…
– Не дорбо морбо, а дорбо уррррто!
Доволен, щастлив и отмъстен заложих и мой сценарий – купувам си GSM и съм толкова щастлив, че поздравявам всички и им викам „дорбо урто“, а те се вцепеняват и озъбват. Демек, споделен съм! И после се качвам на високо, гледам града и се чудя дали някой някога е снимал по-тъпа реклама и разпервам ръце да покажа колко тъпа.
Имахме много спор за сценария, но се наложих с малко от онези шеги, описани по-горе. Ама много ме е яд, че не минала през СЕМ и заменили моето цветущо „Дорбо урто!“ с „Добро утро“. Почувствах се ограбен. Без мен Глобул е като Вектра без странични огледала.
